Енциклопедия Дарителството

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Съюзът на българските писатели е учреден на 8 септ. 1913 г. „Възникването на тази организация току след злополучната Междусъюзническа война – разказва в спомените си дългогодишният председател на съюза проф. Михаил Арнаудов – се дължеше на острата нужда от професионална самозащита на писателите и живо почувствания от някои измежду тях дълг ДА се действува колективно за подема на културния ни живот и частно на литературата ни, оставени без закрила от държавата“.
Още със своя първи устав той си поставя за цел ДА работи за: материално осигуряване на писателите; по-тясно единство между тях; по-широко разпространение на произведенията ИМ; налагане на възможно по-висока оценка на техните произведения сред по-широк кръг читатели; създаване на фонд за издръжка на бедни и болни писатели и за издаване на произведенията на съюзните членове. Съгласно устава, член на съюза може ДА бъде всеки български писател, сътрудничил поне 3 години в периодичния печат или издал свой самостоятелен труд, с което е получил признание от литературната критика и обществото.

Началото е повече от скромно. На учредителното събрание присъстват едва 19 души. При острастените литературни нрави и индивидуалистични нагласи отзвукът сред колегията е нееднозначен. Но като цяло преобладаващото настроение е благосклонно. Между писателите, пише сп. „Листопад“, има силно желание дружеството ДА се закрепи.
Надмогвайки първоначалното недоверие и предубеждения, в годините след Първата световна война Съюзът укрепва организационно и все по-осезаемо присъства в литературния живот. Постепенно той се превръща в притегателен център за българските писатели и през 1938 г. членовете му са вече 120. Създаването на благоприятни условия за развитието на българската литература и отстояването на общите професионални интереси обединява творчески индивидуалности с различни идейно-естетически и политически възгледи и социален статус. Условието, което се поставя пред тях, е ДА са се проявили в „книжовния живот на страната“ и с дейността си ДА не уронват престижа на Съюза и на писателското звание. След Иван Андрейчин, първия председател на Съюза, начело застават едни от най-изявените имена на българската литература – Кирил Христов, Елин Пелин, Михаил Арнаудов, Тодор Влайков, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров и др.
С годините СБП се утвърждава като най-авторитетното писателско сдружение, подкрепяно от държавата и обществото. На основание на приетия през 1921 г. Закон за поощрение на родната литература и изкуство, той получава от вечно недостигащия държавен бюджет годишна субсидия от около 10 хил. лв. МНП връчва всяка година премии за най-добри постижения в областта на художествената литература. На най-изтъкнатите писатели държавата отпуска персонални пенсии и подпомага тези, които се намират в затруднено материално положение. Със системни или епизодични литературни премии и награди творците на художественото слово са стимулирани и от редица институции – БАН, СУ, културно-просветни организации, Столичната община и други органи на местната власт, вестници и списания. Към МНП, БАН, СУ и други институции с дарения на граждани са учредени фондове, които пряко или косвено насърчават труда на българския писател. Струва си само ДА се напомнят някои от фондовете, включени в настоящата енциклопедия – „Иван Вазов“, „Цанко Церковски“, „Кирил Берлинов“, „Напредък“, „Радка и Вацо Братованови“, „Рада Киркович“, „Петър С. Пипев“ и др.
Съвсем закономерно интересът на дарителите се насочва и към СБП, който обединява социално и творчески най-активните представители на колегията. Един от първите е Н. Ковачев. През пролетта на 1919 г. той предоставя безвъзмездно на съюза 100 хил. лв. От тях 30 хил. лв. са за фонд „Съюзни издания“, а останалите 70 хил. лв. – за фонда за построяване на писателски дом. Тези две линии – подпомагане на българската литература, от една страна, и от друга, социално-битовото устройване на Съюза и неговите членове се наблюдават и в по­следващите дарения. Естествено доминират тези за литературни награди.

От 20-те години на 20. век Съюзът отделя от скромните си средства, за ДА отличи постиженията на своите членове през годината. От края на 1919 г. е в сила специален правилник за литературните награди на СБП. Те следва ДА обхващат всички жанрове – поезия, художествена проза, критични и историко-литературни съчинения. За целта се предвижда ДА се използват на първо време лихвите от фонд „Съюзни издания“ и печалбите от самите издания. През 1924 г. Съюзът обявява първия си литературен конкурс и така е поставено началото на литературните награди на СБП. Превърнали се в традиция, те в продължение на повече от десетилетие са единствените, раздавани от него.

От 1938 г. насетне с дарения при Писателския съюз са учредени редица нови награди. Макар и с различен социален профил – от обикновени учители до крупни индустриалци, дарителите са все хора с отношение към художествената литература и отворени към интелектуални почини. Сред тях не липсват и членове на самия Съюз. А що се отнася до поводите, такива не липсват, но най-често са свързани с юбилейни чествания, годишнини и др.
През 1938 г. се навършват 10 години от смъртта на проф. Иван Шишманов (22 юни 1862, Свищов – 23 юни 1928, Осло, Швеция) – писател, министър на народното просвещение (1903–1907), пръв председател на българския ПЕН клуб. През 1937 г. умира и неговата съпруга Лидия Шишманова (род. 1866) – писателка, член на Клуба на българските писателки. В тяхна памет през пролетта на 1938 г. синът ИМ Димитър Шишман (19 ноем. 1889, София – 1 февр. 1945, София) – писател, дългогодишен член на ръководството на СБП, пълномощен министър в Атина (1935–1940), министър на външните работи и изповеданията (1943–1944), учредява две парични премии. Първата е от 5 хил. лв., а втората – 2500 лв. И двете са предназначени само за членове на Съюза, автори на нови и оригинални разкази, повест, роман и драма. Освен това предоставя 5 хил. лв. за две литературни награди на Клуба на българските писателки, в чиято дейност активно е участвала майка му.

В края на 1938 г. тържествено е отбелязана 25-годишнината от създаването на СБП. Честването е почетено от политици, дипломати, общественици и интелектуалци. Общественият отзвук има и финансово изражение. По случай юбилея МНП отпуска на Съюза парична помощ от 20 хил. лв., Военноиздателският фонд заделя 6 хил. лв. за съюзна награда за най-родолюбиво произведение, издателство и библиотека „Завети“ обявява премия от 5 хил. лв. за роман, а анонимен дарител учредява награда на името на Йордан Йовков.
Започналото роене на литературните награди при СБП налага през 1939 г. ДА бъде подготвен общ правилник за тях. Той регламентира механизмите на присъждането ИМ, като обхваща не само вече съществуващите, но и тези, които ще се създадат в бъдеще. И това се оказва много прозорливо, защото броят ИМ продължава ДА расте.
Честването през 1941 г. на 60-годишния юбилей на председателя на СБП Стилиян Чилингиров (26 окт. 1881, Шумен – 23 ноем. 1962, София) – политик, общественик, директор на Народната библиотека и Народния етнографски музей, председател на Върховния читалищен съюз, става повод за учредяване на нова литературна награда, този път на негово име. Дарител отново е Димитър Шишманов, който внася 2 хил. лв. за еднократна награда за стихотворение или поема, „написана в духа на Чилингировото творчество“. На свой ред Стилян Чилингиров предоставя 2 хил. лв. за еднократна премия „Проф. д-р Иван Д. Шишманов“ за критика или литературна статия, „написана в духа на покойния проф. Шишманов“. В началото на 1942 г. наградата „Стилиян Чилингиров“ е присъдена на Асен Разцветников за цикъла „Стихотворения“, публикуван в кн. 10 на сп. „Златорог“, а наградата „Проф. д-р Иван Д. Шишманов“ – на Стефан Станчев за книгата „Разковниче на сърцето“.

Изворите свидетелстват и за други литературни награди при СБП в началото на 40-те години – „Йосиф Вешков“ (за произведение със сюжет от Македония), „Васил Друмев“ (за драма), „Пенчо Славейков“ (за епична творба), „Алеко Константинов“ (за пътепис), „Константин Величков“ (за есе), но източниците на средства за тях на този етап не са установени.
С дарения при СБП са учредени и отделни фондове за насърчаване труда на българския писател:

1. Фонд „Йордан Йовков“

На 28 дек. 1938 г. анонимен дарител с писмо до председателя Добри Немиров, с когото го свързва дългогодишно приятелство, уведомява, че по случай юбилея на Съюза, в „който членуват най-ценните творци на духовната култура на България, позволявам си ДА дам един израз на мои чувства спрямо Вас лично и спрямо българския писател, като създам един фонд при съюза Ви, който ДА носи името на безсмъртния Йордан Йовков, в размер на 100 хил. лв. в ценни книжа“. Всъщност анонимният дарител е столичният индустриалец Жак Елиас. Волята му е от лихвите на фонда ежегодно ДА се дава една награда за най-хубавото съчинение на български писател, член на Съюза. И от тогава до 1944 г. съюзната награда „Йордан Йовков“ (обикновено в размер на 5 хил. лв.) се присъжда редовно. Отличените автори са Константин Петканов, Константин Константинов, Ангел Каралийчев и Павел Спасов.

2. Фонд „Васил Димитров-Вишневин“

На 1 септ. 1941 г. учителят от Ловеч Васил Димитров Начев (Вишневин) (28 юли 1896, Орхание – 1975, Ловеч) (вж. „Читалище „Наука“, Ловеч) дарява 50 хил. лв. за учредяване на фонд на свое име при СБП. Сам изкушен от поезията, той определя половината от годишната лихва на фонда ДА се използва за ежегодна награда за „най-добрата поема в стихове, все едно дали е епическа или лирическа“, а другата половина ДА служи за капитализация. Наградата е една, докато достигне 5 хил. лв., а когато фондът нарасне, могат ДА бъдат и повече. Ако през годината не е публикувана подходяща поема, наградата се връчва за произведение от друг литературен жанр. Отплатата за дарителя е ДА му се изпращат по 5 екземпляра от наградения труд с автограф и по 3 портрета на авторите, също с подпис, а при преиздаване на произведението, то ДА носи надпис „Наградена от фонда Васил Димитров-Вишневин“. „Искрено съжалявам, пише той до председателя на Съюза Ст. Чилингиров, че не съм милионер и всичко ДА раздам на другите… Велико, неизразимо щастие е ДА дадеш, без ДА мислиш ДА вземеш“. И макар с вече опразнени джобове, той обмисля възможността ДА внесе допълнителна сума за награда още същата година, за ДА вкуси плодовете от своите спестявания и ДА се радва заедно с отличения автор.
На 3 февр. 1942 г. УС на Писателския съюз решава наградата „Вишневин“ от 2 хил. лв. ДА се връчи на Кирил Христов за баладата „Свети Седмочисленици“, отпечатана в сп. „Българска мисъл“. Следващата година тя е присъдена на Иван Мирчев за стихосбирката „Кажете небеса“, а през май 1944 г. – на Димитър Гундов за стихосбирката „Под едно небе“.
Колкото и ДА са скромни, даренията оказват благотворно влияние. Създадените с тях съюзни награди, освен материално изражение, имат и морален ефект. Те поощряват българския писател, утвърждават неговия престиж и така насърчават развитието на българската литература.
СБП получава и отделни дарения със социално предназначение. За дарението на Н. Ковачев за построяване на писателски дом, вече стана дума по-горе. В историята на Съюза то не е единственото с подобна насоченост. През 1943 г. жителите на Хисаря, Карловско, Неделя и Васил Петрович завещават на Съюза своята вила заедно с дворно място. За изпълнител на завещанието е определен съюзният член и по-сетнешен председател на СБП К. Константинов, който „има голям дял за спечелване вниманието и сърцата на щедрите дарители“. За благородния жест те са провъзгласени за благодетелни членове, за каквито Съюзът ги обявява за пръв път. В продължение на десетилетия вилата в Хисаря служи за почивен дом на Писателския съюз и в туристическите справочници фигурира като „Вилата на писателите“, а улицата, на която се намира, носи името „Васил Петрович“.
Освен всички тези дарения, има и такива, чието предназначение остава неясно от документите. Например през 1943 г. Иван Димитров предоставя безвъзмездно 20 хил. лв. в памет на покойния си син. Същата година анонимен дарител внася 30 хил. лв.
Скоро след 9 септ. 1944 г. създадените при СБП фондове престават ДА съществуват. На 19 май 1945 г. е приет нов устав на Съюза, съгласно който техният капитал се влива в общия съюзен бюджет.

К. Анчова

Назад