Още в началото на 19 век столицата на Османската империя Цариград заема важно място в националноосвободителните и възрожденските процеси. Тук се създава Българска църковна община, еснафски сдружения, културно-просветни организации, издават се вестници и списания, става център на Българската екзархия. На страниците на възрожденския печат за първи път се публикуват идеите за осигуряване на здравна помощ на българите и за нуждата от българска болница в столицата на империята. Направен е и неуспешен опит за подкрепа на бедните и болни сънародници, чрез основаване на т.нар. Братско общество.
И след Руско-турската война (1877–1878) и създаването на Княжество България Цариград не загубва значението си за българите, особено за онези в Македония и Одринска Тракия, останали в пределите на Османската империя. Наред с Българската екзархия, която запазва своето седалище там и олицетворява духовното единство на нацията, княжеското правителство също е призвано да се грижи за сънародниците ни в империята. Липсата на здравна грижа за това население е забелязана от дипломатическия агент в Цариград д-р Георги Вълкович. През 1891 г. той прави предложение до министъра на външните работи в правителството на Стефан Стамболов Димитър Греков да подпомогне създаването на българска болница в турската столица.
Кабинетът предвижда в бюджета за 1892 г. да се отпуснат 50 хил. лв. за тази цел, но след убийството на Г. Вълкович през февруари 1892 г. реализирането на проекта се отлага.
Идеята за създаване на българска болница в Цариград се подема няколко години по-късно от Българско благодетелно братство “Йосиф І” (БББ “Йосиф І”). Братството е основано на 28 февр. 1895 г. по повод 25-годишнината от учредяването на Българската екзархия. То е част от епитропството при българската църква “Св. Стефан”. Приет е устав, според който целта на организацията е ” да подпомага бедни и болни българи”, “да се грижи за основаване на една българска болница в Цариград”. За постигане на своята цел братството събира ежегодни вноски от своите членове, придобива средства от завещания, от доброволни пожертвувания, от дискуси в църквите и др. Членовете му са почетни, действителни и спомагателни.
Ръководен орган на братството е Управителният съвет, състоящ се от 25 души, представители на църквата, училищата и еснафите. Измежду членовете на УС се избира настоятелство, а на 11 авг. 1895 г. за председател е избран митрополит Максим, а подпредседатели стават Атанас Шопов и Васил Кънчов. За патронен празник на БББ “Йосиф І” е обявен 27 юли, Денят на св. Климент Охридски.
Членският състав на Братството бързо нараства и още през първата година от съществуването си то наброява 250 действителни и 1048 спомагателни членове. Преобладаващата част от тях са от средите на еснафските сдружения.
Благородната и родолюбива инициатива на БББ “Йосиф І” за изграждане на българска болница в Цариград получава солидна материална подкрепа от големия благодетел и меценат Евлогий Георгиев (окт. 1819, Карлово – 5 юли 1897, Букурещ) (по-подробно вж. “Братя Евлогий и Христо Георгиеви от Карлово” – фондация). Научил за целта на Братството, Е. Георгиев решава да построи здравното заведение изцяло със свои средства. На 17 октомври 1895 г. той съобщава чрез Ив. Евстр. Гешов на екзарх Йосиф І, че е готов да отпусне 100 хил. франка. Желанието на дарителя е болницата да носи неговото име. Жестът му е приет с възхищение и благодарност от българския екзарх и ръководството на БББ “Йосиф І”. Настоятелството на братството взема решение цариградската болница да носи “на вечни времена” името на благодетеля Евлогий Георгиев, който в Цариград “… ще служи на целокупния български народ, ще увековечи името си в целокупния български народ…”.
За да се подпомогне дейността на Братството, през октомври 1895 г. в София се създава Централна комисия, начело с наместник-председателя на Св. синод митрополит Григорий Доростоло-Червенски*. Нейната цел е да събира доброволни помощи в полза на Братството за изграждане на българска болница в Цариград. Комисията формира клонове в главните селища на Княжеството и привлича за свои членове видни общественици и държавни дейци. След построяването на болницата Централната комисия трябва да поеме нейното ръководство и управлението на фонда, предназначен за издръжката ѝ. Съобразно новите си задачи, тя се именува Централна комисия за поддържане и управление на Българската болница “Евлогий Георгиев” в Цариград.
Събирането на средства за изграждане на здравното заведение се превръща в общонационално дело, в което се включват както българите, живеещи в пределите на Османската империя, така и тези от Княжество България и от българските общности в Русия и Европа. Сред най-големите дарители са Григорий Маразли от Одеса, братя Радионови от Болград, Михаил Брут, Доротей Тулчанов, Степан Увалиев и Йоаким Аврамов от Измаил. На призивите на Братството се отзовават и Сава Паница (Виена), Иван Христов (Цариград), Иван и Стефан Симеонови (Русе) и още десетки частни лица, дарили по-скромни суми. Колективни дарения в полза на БББ “Йосиф І” правят Българските митрополии и общини в Македония и Одринска Тракия, еснафите в Цариград. В дарителската кампания по призива на Централната комисия се включват Общинските съвети, българските митрополии, учреждения, обществени организации, културни институции, училища в Княжество България. От своя страна Правителството предвижда в бюджета ежегодна помощ от 10 хил. лв.
През 1895 г. Благодетелното братство закупува със свои средства място от ок. 10 дка. Парцелът се намира в квартал “Шишли” и е в съседство с Българската духовна семинария. Братството изразходва ок. 34 125 лв. за покупката му и за административни разходи по прехвърляне на собствеността и изваждане на ирадето за болницата. Документът за собственост е издаден на името на главата на българската църква, тъй като мястото е някогашен вакъфски имот.
Централната комисия и БББ “Йосиф І” поставят няколко изисквания към плана за изграждане на болницата – “да е евтин, хигиеничен, последна дума на науката” и “да не бъде грандиозен, за да не дразни турските власти”. На тази база възложителите се спират на плана на работещия в Цариград немски архитект Дейнингер. Междувременно, в хода на подготовката по изработването на плана и започване на строежа възниква идеята да се увеличи капацитетът на болницата от 80 на 100 легла.
Реализацията и на този проект обаче надхвърля първоначално предвидените от Е. Георгиев средства – “100 хил., най-много 120 хил. лева”*. Въпреки това, след съгласието на Ив. Евстр. Гешов, през есента на 1896 г. строежът на болницата започва. Евлогий Георгиев дава право на Гешов да се разпорежда с внасянето на средствата в случай на спешна нужда, като уточнява, че необходимите суми ще бъдат предоставяни постепенно.
Най-напред е изградена каменната ограда на болницата. Правото за строеж на оградата е възложено чрез търг на инж. Димитър Табаков. Сумата, изразходвана за построяването ѝ, е 14 хил. зл. лв. и е преведена на БББ “Йосиф І” от Ив. Евстр. Гешов през октомври 1896 г. На 30 ноем. 1896 г. е проведен търг за строежа на болничното здание, който е спечелен от братя Спасови. Основният камък на сградата е положен на 20 април 1897 г. в присъствието на екзарх Йосиф І, българския дипломатически агент в Цариград, представители на българската колония и на турските власти. По този случай благодетелят Е. Георгиев получава поздравителни телеграми и благодарности.
По искане на БББ “Йосиф І” строежът на болницата се извършва под надзора на изпратени от Княжеството архитекти – първоначално арх. Йордан Миланов, а впоследствие арх. Христо Василев. Те внасят и някои подобрения в първоначалния проект.
Строежът е завършен в края на 1899 г. За него са изразходвани 400 хил. лв. Недостигащите средства са предоставени от Иван Евстр. Гешов (8 февр. 1849, Пловдив – 11 март 1924, София) (вж. “Дом Иван и Мария Евстр. Гешови – фондация”), който след смъртта на благодетеля Е. Георгиев, като негов универсален наследник, поема изцяло грижата за построяването на медицинското заведение. Сумата, която той дарява, е 270 хил. лв. Освен това осигурява и част от мебелировката на болницата и полага непрестанни грижи за развитието ѝ. Приносът му е високо оценен от екзарха и българската диаспора. Изказвайки своята признателност за грижите и щедростта на дарителя, главата на Българската православна църква посочва, че българската община в Цариград “смело може да се гордее със своята хубава болница и с право може да счита във Вас за свой втори благодетел”.
Българската болница “Евлогий Георгиев” в Цариград има впечатляваща архитектура във византийски стил. Тя се състои от три отделни здания – болнично, домакинско и инфекциозно. Главната болнична сграда е солидна постройка на 2 етажа със стационар и малко отделение за приходящо болни (амбулатория). Болницата има и аптека. Разпределението на помещенията, светлите стаи, терасите, наличието на сервизни помещения и дезинфекционна пещ я превръщат в хигиенично и добре уредено здравно заведение. Разполага и със съвременна медицинска апаратура, с парно, осветление, а от 1904 г., когато е завършен водопроводът, с течаща питейна вода. В болничната сграда е отделено място и за параклис. В централното фоайе е поставен мраморен бюст на Евлогий Георгиев и маслени портрети на екзарх Йосиф І и на Ив. Евстр. Гешов.
На 10 декември 1901 г. е отслужен водосвет и Цариградската болница започва да приема болни. Официалното ѝ откриване става на 25 април 1902 г., ден, в който се чества 25-годишнината от избирането на Йосиф І за български екзарх. На тържеството присъстват представители на българския княз и на княжеското правителство, на Екзархията и на българската колония в Цариград, турски официални лица, сред които маршалът на двореца и кметът на столицата.
Българската болница “Евлогий Георгиев” е в категорията на първостепенните болници. Тя има две отделения – вътрешно и хирургическо. Нейни управители (главен лекар) през годините последователно са д-р Васил Динов, д-р Минчо Цачев, д-р Кирил Вазов, д-р Петър Лазаров (най-дългогодишният управител). В болницата работят и други добри професионалисти като д-р Петър Морфов, д-р Гарабед Яхуб (Яхубян), д-р Дадур и др. Много скоро след откриването си тя се утвърждава като едно от най-престижните медицински заведения в османската столица, което се посещава не само от българи, но и от много чужденци.
Основната цел на Българската болница в Цариград е да лекува безплатно бедни българи. Според Правилника за дейността ѝ право на безплатно лечение имат всички българи и български поданици, които представят свидетелство за бедност, издадено от Българското агентство в Цариград, Екзархията, настоятелството на църквата “Св. Стефан”, българските митрополии и общини, еснафите. На практика обаче управата на болницата не отказва лечение на бедни българи, дори ако нямат свидетелство за бедност. Безплатно са лекувани и учениците от Българската семинария в Цариград. През първата година от съществуването на болницата безплатно лечение получават 137 души. В периода 1903–1909 г. те достигат 975 души, като най-голям е броят на българите от Македония – 642 души.
Политическите промени, настъпили в резултат на Балканските (1912–1913) и Първата световна война (1915–1918), значително затрудняват дейността на здравното заведение и лечението на българите в него. Многолюдната някога българска колония в Цариград драстично намалява, Тракия е обезбългарена, а Македония е откъсната от Турция. Негативно отражение имат и неблагоприятната за България международна обстановка, както и политиката на управляващите в републиканска Турция. Въпреки тези обстоятелства Цариградската болница продължава да лекува безплатно болни българи. През 1929 г. те са 78 души, като 36 от тях са от България.
За да може да съществува като филантропично заведение, болницата се нуждае от средства. Още преди тя да бъде построена и открита, една част от събраните от БББ “Йосиф І” и от Централната комисия в София средства са изразходвани за лечение на бедни и болни българи. Така например през 1895–1896 г. за тази цел братството изразходва 13 897 лв. за лечение на 277 души. Към братството е назначен и лекар, който се заема с тази задача. ББ “Йосиф І” продължава да подпомага лечението на бедни болни и след построяването на Цариградската болница. За тази цел, както и за други благотворителни инициативи, през периода 1901–1903 г. то изразходва ок. 1213 лв. През 1903 г., когато престава да съществува, то предоставя на Екзархията сумата от 1776 лв. за нуждите на болницата.
След построяването на болницата остатъкът от даренията и събраните после средства са внесени във фонд, който да служи за издръжката ѝ. Той носи наименование “Фонд Централна комисия за поддържане Българската болница в Цариград”* и е създаден с Постановление на МС от 13 февр. 1899 г. Ръководството му и това на болницата се предоставят на Централната комисия, действаща като ефория. Източници на приходи са субсидиите, предоставяни от държавата, ежегодните помощи от бюджетите на общините и наемът от къща в София, дарена от д-р Асен Шишманов. Впоследствие към фонда са включени и наемите на още няколко недвижими имота в Цариград и Бургас, подарени на болницата.
През 1905 г. ефорията (Централната комисия) престава да съществува. Управлението на болницата минава към Дирекцията за опазване на общественото здраве към МВРНЗ, а фондът за поддържане на болницата е предаден към МВнРИ. То управлява фонда до 23 март 1909 г., когато със заповед на министъра на вътрешните работи е прехвърлен към Дирекцията за опазване на общественото здраве. През 1921 г. фондът отново преминава към МВнРИ, а управлението му се осъществява от министъра на външните работи (чрез отдела за вероизповедание), началника на вероизповедалния отдел, секретаря и архиваря при същия отдел. С постановлението на МС от 1921 г. се затвърждава статутът на Цариградската болница като “културен и национален институт на българската държава”, а държавата поема отговорността за нейната издръжка. На практика обаче отношенията на българските правителства с медицинския център и управлението на фонда в междувоенния период се усложняват.
От една страна, това се дължи на неуредения правен статут на болницата, която е построена с ираде на името на екзарх Йосиф І. След смъртта му през 1915 г., както всички екзархийски имоти, болницата минава към неговия наследник в София, който като български поданик няма право да притежава недвижими имоти в Турция. Това означава, че юридически болницата няма законен собственик и може да бъде отнета, както се случва със зданието на Семинарията. Същевременно медицинското заведение е третирано от държавите, победителки в Първата световна война, като имот, принадлежащ на държава от Централните сили. По тази причина по време на тригодишната съглашенска окупация на Цариград са направени опити за реквизирането ѝ. Българската болница е спасена след застъпничеството на бившия руски посланик в турската столица Чариков и на шведския пълномощен министър Валенберг. Съглашенските власти обаче слагат под възбрана сметка на името на болницата във Winer Bank Verain, възлизаща на ок. 60 хил. зл. лв.
Правото ѝ на съществуване като чуждестранно учреждение не е признато и с Лозанския договор (24 юли 1923), както е направено за други чуждестранни болници. Така медицинският център остава подчинен в административно и санитарно отношение на турските санитарни власти, които извършват проверка и на нейния бюджет. Подозренията на турските власти, че болницата получава субсидии за издръжката си от друга държава, биха им дали повод да я закрият. За отношението и намеренията им говори фактът, че в края на 20-те години на 20. век на дългогодишния управител на болницата д-р П. Лазаров е отнето правото да упражнява професията си извън нея. Поради тези съображения по предложение на министъра на външните работи Атанас Буров е отменен контролът на Министерството на финансите над болницата. Бюджетът ѝ се утвърждава от МВнРИ, а по-голяма част от кредитите за нея се отпускат направо от него. Външното ведомство плаща заплатите на персонала от извънредния си разход, управлява зданието в София и изпраща наемите на болницата. Отношенията между болничната управа и министерството се осъществяват по поверителен начин чрез българската легация в Цариград.
Първите данни за капитала на фонда са от 1905 г., когато средствата му възлизат на 136 619 лв. Към декември 1919 г. фондът има 19 срочни свидетелства на обща сума 143 228 лв. и текуща сметка на сума 866 лв.*
През 1922 г. по решение на правителството на БЗНС е използван целият капитал на фонда в размер на 250 хил. лв. След 1927 г. средствата на фонда се съхраняват на безлихвена сметка в БНБ.
МВнРИ ежегодно дава помощ на болницата. Сумите, които държавата отпуска, са между 250 хил. лв. (1936–1939) и 591 946 лв. (1946). Освен това от създаването на болницата държавата отпуска и допълнителна помощ, когато е необходимо, за изплащане на дълговете ѝ и за подобряване на материалната база.
Общонародно дело, заведение, призвано да лекува бедни сънародници, Българската болница “Евлогий Георгиев” се радва на щедростта и отзивчивостта на много дарители. Тя получава и стопанисва няколко недвижими имота. Приходите от тях не се обособяват в отделни благотворителни фондове, а се вливат в ежегодните болнични бюджети и се ползват за издръжката на медицинското заведение.
През 1894 г., още преди създаването на БББ “Йосиф І”, така желаното от цариградската българска колония благотворително заведение получава първото дарение, предназначено за неговата издръжка. Дарител е д-р Асен Ставрев Шишманов (1848, Темишвар, Румъния – 16 окт. 1894, Цариград) – лекар, обществен деец. Завършва медицина във Виена и остава да работи в австрийската столица. След Освобождението се премества в София, където е градски лекар (1879–1880), старши лекар в Александровската болница, член на Медицинския съвет (1887). Включва се и в обществения живот на Княжеството и е избиран за общински съветник и народен представител (1883). Един от инициаторите за основаване на БДЧК (1885). След 1889 г. живее и работи първоначално в Смирна (дн. Измир, Турция), а след това в Истанбул.
На 11 септ. 1894 г. д-р А. Шишманов прави завещание, с което дарява къщата си в София, намираща се на ул. “Александър І” № 6, на бъдещата българска болница. Условието на дарителя е приходите от отдаваното под наем здание след смъртта на съпругата му да послужат за поддържане на едно болнично отделение, което да носи името “Доктор Асен Шишманов и съпругата му Мария, за утешение на бедните болни българи”.
Имотът, подарен от д-р А. Шишманов, се състои от масивна къща от 300 кв. м, масивна постройка за печатница от 200 кв. м и дворно застроено и незастроено място от 1046 кв. м. Общо сградите и мястото са оценени по емлячна оценка за периода 1936–1940 г. на 6,150 млн. лв. Срещу този имот дарителят има следните задължения: ипотечен заем към БНБ за 25 хил. зл. лв. и 28 хил. лв. към частни лица, дадени като гаранция за трето лице.
След смъртта на дарителя имотът се управлява от съпругата му чрез упълномощения от нея адвокат Ал. Люцканов. Наемът от имота е 11 хил. зл. лв. и служи както за издръжка на съпругата на дарителя, така и за покриване на ипотекарните задължения, държавните и общински даждия. През 1902 г. М. Шишманова прехвърля управлението на къщата на Централната комисия за поддържане и управление на българската болница “Е. Георгиев” в Цариград срещу годишна рента от 2 хил. зл. лв. Освен това Комисията се задължава да изплаща дълговете по къщата и лихвите върху тях. Имотът е прехвърлен към фонда за поддържане на Цариградската болница “Е. Георгиев”, като последният е освободен от плащане на мита и берии.
М. Шишманова умира на 8 април 1923 г. До смъртта ѝ сумите, които получава за сметка на фонда като рента за къщата, са между 2400 лв. (1909) и 48 хил. лв. (1922). Фондът за поддържане болница “Е. Георгиев” с разрешение на МВнРИ отпуска 20 хил. лв. за разходи по погребението ѝ. Други 20 хил. лв. от прихода на къщата са внесени по желание на покойната в Българското туристическо дружество за учредяване на фонд “Мария д-р А. Шишманова – Илия Антонов” за пропагандиране хубостите на българската природа.
След смъртта на М. Шишманова децата ѝ от първия брак продават 1/2 част от къщата на адвоката Ив. Кунчев, който е въведен във владение на имота на 30 май 1924 г. На 6 декември с.г. Софийският окръжен съд обявява сделката за нищожна. Въпреки това нарушителите завеждат дело срещу държавата, което продължава няколко години и обикаля всички съдебни инстанции. На 16 април 1929 г. Софийският апелативен съд взема окончателно решение в полза на държавата.
До 1944 г. зданието редовно е отдавано под наем, а средствата постъпват регулярно във фонда за поддържане на Болница “Евлогий Георгиев” в Цариград. Приходите възлизат съответно на: 6 хил. зл. лв. (1907–1908); 60 хил. лв. (1917–1920); 405 хил. лв. (1930–1933); 294 966 лв. (1937–1943). През 1936 г. във фондовата сметка на Цариградската болница е внесена и сумата от 38 876 лв., получена от столичната община за 30 кв. м от къщата на д-р А. Шишманов, дадени по регулация на “Кредитна банка”. Същевременно в периода 1924–1939 г. за поддържане и ремонт на сградата са изразходвани над 200 хил. лв.
На 30 март 1944 г. къщата е разрушена по време на съюзническите бомбардировки на София.
Друг голям благодетел на Българската болница в Цариград е Георги Василев Шопов (1823, Калофер – 25 дек. 1918, Одеса) – търговец, обществен деец (вж. “Благотворително дружество “Самарянка”).
Г. Шопов се ангажира със събирането на средства в полза на БББ “Йосиф І” и още през лятото на 1895 г. внася 3 хил. франка, дарени от българската колония в Бесарабия. Самият той дарява 4550 лв. за построяването на болницата. Други 22 750 лв. предоставя за образуване на фонд, който да служи за издръжка на болницата. По всяка вероятност това дарение е включено в средствата, с които е създаден “Фонд Централна комисия за поддържане Българската болница в Цариград”. За същата цел дарителят подарява и свой абаджийски дюкян в Цариград. Тъй като медицинското заведение не е юридическо лице, имотът е приписан на частно лице с условието, че болницата ще бъде същинският собственик. Годишният наем от дюкяна е ок. 429 лв. (1905). В отчетите на болницата за следващите години този приход се отчита заедно с наемите на още няколко подарени имота в Цариград. Не е изключено Г. Шопов да е правил и други пожертвувания в полза на Българската болница в Цариград.
Освен за Българската болница в Цариград, прави крупни дарения за родния си град Калофер. През 1888 г. построява “сиротоболно-поддържателно заведение с църква”. Строежът струва 15 925 лв., а за издръжката му благодетелят отпуска ежегодна парична помощ. През 1890 г. той построява Девическо класно училище в Калофер. Чрез кмета на града на 16 февр. 1892 г. внася в МНП 9500 лв. за стипендии на трима младежи от Калофер, които ще учат в чужбина грънчарство и дърводелство. г. Шопов прави и едно дарение от 3 хил. лв. за закупуване на дрехи и църковни книги за епархиите в Македония (1891).
Когато започва строежът на болницата Калоферския абаджийски еснаф ѝ подарява два дюкяна в турската столица. Имотите са купени от еснафа да подпомагат калоферските училища, но впоследствие са прехвърлени в полза на медицинското заведение. И в този случай, за да се спази османското законодателство, крепостните актове са издадени на името на частни лица. Годишните наеми възлизат на ок. 500 лв. (1905). Още през 1905 г. обаче единият дюкян е разрушен.
През 1904 г. Никола Русинов (неизв.) – занаятчия от Цариград, подарява на болницата един дюкян в Узун-чаршия на стойност 7962 лв. и една къща в Керимидъ-махала, оценена на ок. 22 750 лв. Имотите са прехвърлени на името Ив. Евстр. Гешов, който издава нотариална декларация, че те принадлежат на Българската болница. Липсват данни за приходите от това дарение, тъй като в отчетите на болницата за следващите години постъпленията от наемите на имотите в Цариград не са детайлизирани.
Ново дарение на недвижим имот Българската болница получава от Александър Георгиев (неизв.). С нотариален акт от 9 юни 1923 г. на нотариуса при Бургаския окръжен съд той завещава на болницата 1/2 идеална част от къща в Бургас, намираща се на ул. “Александровска”. Подареният имот се състои от 1 магазин, 5 стаи и салон. Управлява се по пълномощие от председателя на настоятелството на храма “Св. св. Кирил и Методий” в града и се дава под наем. Годишните приходи са 17 480 лв. (1930), 20 134 лв. (1939). За последен път приходи от Бургас постъпват през 1946 г.
Наред с имотите Болницата получава и много колективни и индивидуални парични дарения, които подпомагат нейната издръжка или са използвани за други нужди. През януари 1899 г. йеромонах Методий Димитров (1848, с. Зарово, Лъгадинско – след 1921) (вж. “Архимандрит Методий Димитров” – фонд, и “Йеромонах Методий Димитров” – фонд) внася 448,40 зл. лв. на петгодишен влог, средствата на който да се използват за лечение на бедни българи. Към 1920–1921 г. сумата нараства на 1000 франка. Липсват други данни за дарението.
През 1903 г. Геопги Дянков (неизв.) от Малко Търново завещава на болницата 100 наполеона, които тя трябва да получи след смъртта му. Сумата от това дарение е използвана за ремонт, за заплата на пазача и за застраховка на сградите на болницата.
Една обща равносметка показва, че през 1910 г. доходите от собствените болнични имоти представляват 4,2 % от приходите на медицинското заведение, а частните дарения – 1,3 % от тях. Основните средства за издръжката все пак идват от държавната субсидия – 45 %, и от платено лечение – 36 %. Вероятно съотношението не се променя съществено и през следващите години, но въпреки това Българската болница “Евлогий Георгиев” в Цариград става символ на благотворителността, чиято главна цел – да лекува безплатно бедни българи, се изпълнява, независимо от трудностите, които съпътстват нейното съществуване. Построяването и издръжката ѝ са плод на обединените усилия на много родолюбиви българи, на държавата и на обществените институции.
Съдбата ѝ като българска институция е незавидна. Болница “Евлогий Георгиев” функционира като българска до юни 1988 г., когато имотът е отнет в полза на турската държава. Действията на турското правителство са реакция на т.нар. възродителен процес в България, но формално като повод за отнемане на болницата се използва неуреденият ѝ правен статут и бездействието на регистрираната за нейното управление фондация. След 1989 г. въпросът за връщането ѝ е поставян неколкократно от българските правителства, но до момента няма положително развитие.
Д. Гоцева
Назад
