Домът е открит и се издържа от Македонското женско благотворително дружество в София. Организацията възниква през 1903 г. и е една от структурите, обединяващи многобройната македонска емиграция в столицата. Изработен е устав, утвърден от МВР през 1906 г. Целите, формулирани в него, са много широки и включват: материално и морално подпомагане на българката извън и в пределите на европейските вилаети на империята, откриване на сиропиталища в Македония и специално на 1 приют в Битоля, отваряне на професионално училище, раздаване на помощи на страдащи сънародници по време на извънредни бедствия, издаване и разпространение на просветата сред българите и солидаризирането им. Средствата за постигане на задачите са дарения, волни пожертвования, постъпления от членски внос. Структурата, която се регламентира, е обичайната – членовете са действителни, почетни и спомагателни, управлява се от Общо събрание и настоятелство от 9 души.
Организацията бързо спечелва симпатиите на обществеността и увеличава членския си състав. В междувоенния период в нея влизат между 380 и 400 души. Обединява дамската част от елита на македонската емиграция в столицата, но в дружеството членуват и жени, които не принадлежат към тези среди, а просто проявяват съпричастие към благотворителната кауза. През годините председателки и членове на настоятелството са известни общественички и съпруги на дейци на националноосвободителното движение, на изявени стопански деятели и интелектуалци, чиито произход е от Македония. Сред тях са Дона Каранджулова, Олга Радева, С. Бабаджанова, Вълка Н. Стоянова, Вангелия Т. Александрова, Виктория Възвъзова, Фроса Мушмова, Люба д-р Руменова, Анастасия Тодева.
Първоначално, подобно на македонските братства, дружеството се занимава главно с общо подпомагане на българите в Македония и на преселници в България, грижи се за поддържане на националното им съзнание. Възползвайки се от Хуриета, през 1908 г. организацията открива сиропиталище, наречено “Надежда”, в Битоля. Социалното заведение е плод на съвместните усилия на дружеството и на основаното в града от Захария Шумлянска д-во “Утеха”. Двете организации се сливат и съвместно поддържат и безплатна ученическа трапезария. В дома живеят 50–100 деца, а в трапезарията се хранят 100 ученици от града. Войните и двете национални катастрофи променят изявите на организацията. Сиропиталището и трапезарията са затворени през 1913 г. Дружеството пренасочва усилията си към грижи за сираците на бежанците. А те са много. На 15 февр. 1915 г. дружеството открива сиропиталище, наречено “Битоля”, в София. В него първоначално са приютени 25 деца, които до края на годината стават 57. През 1924–1926 г. успява да построи сграда за него на ул. “Владайска”. Приютът е разширен през 1928 г. Строежът и подобренията стават възможни благодарение на отзивчивостта и материалната подкрепа, оказана от македонските братства и организации, на личните дарения, предоставени от хиляди софиянци, на помощта от страна на общината и държавата. Сред най-щедрите дарители са Дона и Иван Каранджулови, Димитър и Луиза Станишеви, Хрисанта Патерова, Ставри Дуков, Крум Чапрашиков, Иван Гешов и други български общественици и стопански дейци. Оттук нататък усилията на дружествените членки са насочени към осигуряване издръжката на сираците.
В приюта намират дом и грижи 70–120 деца на възраст от 7 до 14 години. Предимство при настаняването имат сираците на бежанците. Издръжката на децата се осигурява от дружеството, столичната община и фонда за подпомагане на пострадалите от войните при Министерството на войната. Настоятелството внимателно следи за добрите условия в дома, стреми се да осигури медицинското обслужване на сираците. Приютът се ръководи от директорка и разполага с домакин счетоводител, три учителки възпитателки, изпращани от МНП, и помощен персонал. Предмет на особена загриженост от страна на ръководството на дружеството представлява успеваемостта на децата в училище. Ежегодно в отчетите на настоятелството се отделя много място на това как са се учили възпитаниците на дома, как за завършили учебната година, какво е било поведението им, а за най-способните ученици се търсят и осигуряват стипендии, за да продължат образованието си в гимназиите и професионалните училища. Специално формирана просветна комисия наблюдава обучението и възпитанието на децата. Без заплащане, на доброволни начала, двама лекари и двама зъболекари се грижат за здравето на сираците. През лятото децата почиват в дружествената колония в Несебър и в базата на Съюза на столичните сиропиталища в Берковица.
Дружеството не разполага и не управлява обособени благотворителни фондове, но се радва на отзивчивостта от страна на различни обществени среди. Един поглед върху бюджетите на организацията дава възможност да се прецени кой и доколко проявява съпричастие към това значимо благотворително дело. В издръжката на сиропиталището се включват държавата, столичната община, но и емигрантската общност и цялата българска общественост. Ежегодно значителни суми за приюта предоставят Македонската кооперативна и Македонската народна банка, братствата и дружбите, царското семейство, много частни лица от средите на бежанците и на софийското гражданство. Самото дружество формира специален спомагателен комитет, чиито членове внасят в дружествената каса по-голям членски внос и събират допълнителни средства от личности, държавни и стопански организации. Сред най-щедрите дарители на недвижими имоти са Никола Дишков, завещал за издръжката на дома магазин в столицата, и Хрисанта Патерова, предоставила къщата си заедно с дворно място (с оценка на имота ок. 1 млн. лв.).
Организацията членува в Съюза на столичните сиропиталища, а след 1934 г. и в Софийския клон на СЗДБ.
Политическите промени след 9 септ. 1944 г. водят до натиск върху ръководството на дружеството и имат пряко отражение върху положението на социалния дом. Сиропиталището не се закрива, но приютява доста по-малко деца – 24–30. Продължава да е собственост на организацията, която брои 400 души (1946). Според данни на МВР обаче общи събрания не се свикват от 1942 г. нататък. Обединявайки елита на македонската емиграция в столицата, стопанисвайки апетитни недвижими имоти, дружеството привлича вниманието на онази част от македонската бежанска общност, която е свързана с новите политически реалности. В специално писмо на Националния комитет на македонската емиграция в България от 10 ян. 1945 г. се апелира държавата да вземе мерки срещу организацията и да се направи “нужното” по държавна линия.
На първо време ръководството на общината сменя директорката на приюта. С поведението на дружественото настоятелство се занимава Районния комитет на ОФ (средата на 1946). Обвиненията са, че ръководството не се е “научило да стъпва с левия крак”, че положението в сиропиталището е бедствено, че цари “нездрав” политически климат. Със заповед на министъра на вътрешните работи съставът на настоятелството е изцяло подменен. На практика домът спира да действа през 1949 г. С протокол на общото годишно събрание от 21 февр. 1951 г. Македонското женско благотворително дружество се слива с Просветното д-во “Гоце Делчев”. След 1989 г. сградата на сиропиталището е върната на ВМРО–СМД.
Р. Стоянова
Назад
