През 1912 г. в София възниква нова благотворителна организация – Женско културно д-во “Напредък”. Първоначално то прибира на пълен пансион 30 сираци от Балканската война, снабдява с дрехи и учебни пособия други 56 деца и организира за тях безплатни професионални курсове по шев, домакинство, счетоводство, машинопис. Курсовете са утвърдени от МТПТ и са под контрола на Софийската търговско-индустриална камара. Постепенно дружеството съсредоточава усилията си в откриването и издръжката на сиропиталище, наречено “Булаир”. Във връзка с новите акценти в дейността си през 1913 г. променя устава и се преименува в Женско благотворително д-во “Родина”. От 1918 г. така се нарича и домът.
Структурата на дружеството е обичайната за подобен тип организации – членовете му са почетни, редовни и спомагателни, ръководи се от настоятелство, избирано от общото събрание. Дългогодишна председателка на дружеството (от 1915 до 1939) е Пена Георгиева – съпруга на лекар, самарянка по време на Балканските войни, началник на подкрепителния пункт на Централна гара в годините на Първата световна война. През 20–30-те години на 20. век дружеството брои ок. 260 души. Сред почетните му членове личат имената на Васил Радославов, И. Манделбаум, Паул Кауфман, генерал Сава Савов, Мария Бурмова.
В дома за сираци се прибират момичета, “чиито бащи са загинали на бойното поле”. След промените в законодателството за подпомагане на пострадалите от войните в средата на 20-те години на 20. век вече се приютяват не само военни сираци. През 1924 г. в приюта живеят 26 деца.
Първоначално социалното заведение се помещава в сграда под наем. Постепенно дружеството събира известна сума (ок. 70 хил. лв.), тегли банков заем от 1,5 млн. лв. и започва да строи здание за сиропиталището. Общината предоставя за целта безплатен парцел и заедно с държавата отпускат средства за строежа (ок. 220 хил. лв.). Сградата е завършена в края на 1928 – началото на 1929 г. Намира се на бул. “Братя Бъкстон” и разполага с 4 спални помещения, зала за занимания, трапезария, кухня и сервизни помещения. Оценява се на ок. 2 млн. лв. В дома живеят между 50 и 90 момичета на възраст от 7 до 13 години. Те посещават близките училища, а през лятото летуват в летовището на Съюза на столичните сиропиталища в Берковица. През 1936 г. дружеството организира собствена почивна база във Варна. Децата се дават за осиновяване. Домът се ръководи от директорка и в него работят 2 учителки възпитателки и помощен персонал.
Дружеството членува в Съюза на столичните сиропиталища. Съгласно изискванията на Наредбата закон за обществено подпомагане (1934) влиза и в Софийския клон на СЗДБ, включва се в неговите акции.
Постепенно в дейността на организацията се набелязват редица отрицателни явления. На първо място за издръжката на децата почти напълно се разчита на общината и държавата. През 1930 г. от 53-мата сираци, живеещи в дома, 33 се издържат от общината, 18 от Министерство на войната, 2 от МВРНЗ. Тенденцията се запазва трайно и през следващите години дружеството поема разходите само за по 2-3 деца. През 1929 г. постъпват и първите сигнали за нередности при управлението на приюта. Те идват от страна на част от дружествените членове и визират дейността на председателката П. Георгиева и домакинката и се отнасят до големи финансови злоупотреби и кражби в дома и при устройването на летовището във Варна. МВРНЗ назначава проверка по делата на дружеството, в хода на която стават известни редица нелицеприятни факти. Въпреки средствата, които общината и държавата отпускат, децата живеят в крайно лоши условия. Разпитът на една от бившите директорки на сиропитала, напуснала го точно поради неуредиците в него, разкриват наистина покъртителна картина – храната за сираците е оскъдна и с лошо качество, децата нямат дрехи и затова се редуват да ходят на училище, много от тях са болни от краста, въшлясали. Същевременно роднини на председателката и на домакинката летуват във Варна, а значителни количества от храната се отклоняват извън дома. Финансовата ревизия, назначена от МФ, потвърждава сигналите. Както се изразяват служителите на общината, данните “не могат да не смутят всяко човешко сърце”. Със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве от 19 юни 1939 г. П. Георгиева и цялото ръководство на дружеството са отстранени. Отново с министерска заповед от 1942 г. уредбата и стопанисването на дома са поверени на фондация “Всех скорбящих радость”.
Сиропиталището продължава да съществува и в годините на Втората световна война в него живеят 38 деца. По време на бомбардировките на столицата в началото на 1944 г. сградата е сериозно повредена, а сираците са евакуирани в провинцията. След 9 септ. 1944 г. фондацията без успех се опитва да си върне сградата на дома, в която са настанени съветски военни части. Освободена е в края на 1947 г., но остава в разпореждане на МС. В нея се настанява Школата при Общия работнически професионален съюз. Окончателният край на опитите за възстановяване на дома за сираци “Родина” настъпва с ликвидирането на фондация “Всех скорбящих радость” съгласно Указа за обществено подпомагане през 1951 г.
Р. Стоянова
Назад
