Иван Станчов е съвременен български държавник и дипломат. Произхожда от стар възрожденски род, но семейството му емигрира в чужбина през 1946 г. Иван Станчов живее и работи в чужбина, а в България се завръща за пръв път през 1990 г. Участва активно в създаването на новата демокрация у нас. Също като знаменитите си дядо и баща е бил посланик на България, както и външен министър в правителството на Ренета Инджова, съветник по външнополитическите въпроси на двама президенти. И днес притежава титлата „Посланик за специални поръчения”. През 1993 г. възвръща фамилната си къща в Морската градина, Варна (одържавена през 1944 г.) и я предоставя безвъзмездно за изграждането на „Карин дом” – терапевтичен център за деца със специални нужди.
За Карин дом
Навремето, когато нашето семейство реши да предостави къщата ни във Варна за организирането на „Карин дом“, получих много упреци, включително чух „Г-н Станчов, Вие сте луд! Никой не си дава къщата!“. Създаването на центъра има тясна връзка с нашето семейство. Имах първа братовчедка Карин, която беше родена с церебрална парализа. Въпреки добрите доктори, които се грижеха за нея, тя беше неподвижна, но нейното състояние не й пречеше да мисли за съдбата на други в нейното положение. Като дете бях много впечатлен от нея, от нейното състрадание, как винаги тя мислеше за другите. Виждах я как моли леля ми да я закара с количката до някой дом, при друго болно дете, за да му дари нещо и това дълбоко ме трогваше.
Аз бях вече 30 годишен, имах семейство и не живеехме в България, когато семейството ми реши, ако някога държавата ни върне къщата на дядо ми, да направим нещо за обществото. Когато се върнах в България, след дълго пребиваване в САЩ и Канада, аз бях този, който трябваше да свърши това. Не че аз съм дал нещо, семейството ни реши така, да дари къщата в помощ на деца с увреждания. Аз бях само пратеник и така, преди 16 години създадохме Карин дом, където досега са преминали на лечение и рехабилитация над 1600 деца.
В началото хората около мен заявяваха, че съм без опит в тази сфера и се захващам с нещо, от което нямам никаква представа. Но аз се свързах със специалисти от Англия, с които дълго разговарях, обучавах се и постепенно се научих. Имахме трудности, но не се оплаквам, важното е такива неща да се вършат от сърце. Със създаването на Карин дом ние успяхме да въведем нови принципи и методи за работа за деца с увреждания, да разбием статуквото, че с тях не може да се работи или да се обучават. Слава богу, тук в България срещнах много хора, които помогнаха да направим нашия дом, какъвто го знаете сега.
В момента Карин дом се издържа в голяма степен от собствени проекти, а друга част идва като дарение от приятелски кръг в Англия. Огромна е радостта да виждаш резултатите от грижите за тези деца, как проговарят, прохождат, усмихват се, правят наглед обикновени неща, които обаче за тях са страшно трудни, ако нямат грижата от специалистите, работещи в дома.
Когато ме питат защо го правя и какви са мотивите ми, винаги си мисля, че тази нагласа да даваш безкористно на другите се създава в семейството и се предава в поколенията. Баба ми го е правила, майка ми е го правила, аз го правя… Помня, че майка ми организираше вечеринки за набиране на пари за бедни белогвардейци, прокудени емигранти. Правехме го и после, когато самите ние бяхме емигранти. Вярвам, че хората по природа са щедри и обичат да даряват. Но всичко е въпрос на ценности. Всеки начин да даряваш е добър, няма малък и голям жест.
Колекцията „Родът Станчови”
„Когато се завърнах в България, вече бях в зряла възраст, на 62 години. Видях, че тук има голяма промяна, но в същото време младите не познават историята си. Казах си, днешните поколения трябва да знаят какви бяха началните години на миналия век, как се е живяло тогава, как са изглеждали хората, каква култура е имало. Именно затова реших да направя дарение на Историческия музей – колекцията ми от семейни ценности и експонати от 30-те години на XX век. Експозицията сега е изложена в музея и е наречена „Родът Станчови”. Радвам се, че по този начин ще бъде добре съхранена и показвана на поколенията, за да се знае историята. За да я събера в този й вид, аз всъщност буквално направо изнудвах семейството си да дарят определени неща. Имах случай с най-малката ми дъщеря, заради един пръстен-трикольор, наследен от баба ми, за който тя ми заяви, че си е нейн и няма да ми го даде за експозицията, което е нейно право и аз нямах намерение да й го отнема. Експонатите са много красиви и аз се гордея с тази моя „рожба”!
С най-голяма стойност за семейството ни е една икона на Дева Мария (иконата „Св. Богородица Троеручица“, ХVІ). Тя винаги е била при нас, независимо къде сме живеели. Била е при дядо ми в Петербург, после при баща ми в Лондон, стоеше над кревата на родителите ми във Вашингтон. Иконата е донесена в България, в Свищов, от наш прапрадядо, виден жител на Берат – Албания, от където са корените ни и където е имало голямо българско общество. Баща ми често казваше с гордост, че ние сме българи от Самуиловото царство. Да, ние сме стар род, със силна родова принадлежност и няма значение дали съм една четвърт българин по кръвна линия, аз съм българин на сто процента!”
Назад
