Анна Василева е способна да пропътува километри в единствения си почивен ден, за да занесе помпа за източване на вода в бедстващото Аспарухово. Никога заниманието й не е едно единствено. Докато работи минимум върху две неща, се занимава и с бежанци, с бездомни животни или просто с човек, който има нужда от помощ.
Трудно се съгласява да говори за себе си. „Това е нещо съвсем естествено, не виждам какво толкова има да му описвам, още повече, че не върша нищо кой знае какво. Би го сторил всеки“, каза тя и в началото не е съгласна да се „шуми“ около нея. След много убеждавания склонява да отговори на въпроси.
„Извинявай, малко е дървено. Изобщо не знам какво се казва в такива ситуации“, измърморва предварително. В крайна сметка за себе си казва, че цял живот е била доброволец за различни каузи, независимо дали го е осъзнавала или не. „Още от училище винаги съм била организатор, отговорник на класа или друго подобно. Просто с възрастта тази енергия намери по- ефективно, логично и смислено направление“, допълва.
За прагматичната Анна нещата трябва да се случват „адекватно, насочено и с реален резултат“. „Започнах преди почти около 10 години, с един закон за етажната собственост. Проектът гласеше, че за да имаш домашен любимец, трябва да попиташ съседите от твоя етаж, както и тези над и под теб. Ако 50% или повече не са съгласни, не може да притежаваш животно, което не се отглежда в аквариум. След няколко подписки и протести, проекто-закона отпадна“, спомня си Василева.
Следващата й „акция“, с която се гордее като че ли най-много в кампанията „Срещу насилието“, е промяната в Наказателния кодекс. Преди години група ентусиасти постигнат невероятния успех – в България се криминализира насилието над животни и боевете с кучета.
„Отне ни малко повече от 4 години непрестанно събиране на подписки, убеждаване на хора, внасяне на законопроекти, медиен натиск, всякакви събития и много, много безсънни нощи и работа“, разказва Анна. По думите й след всички тези години останали няколко души „на фронта“. „Въпреки, че всеки от нас беше жертвал част от личния си живот, друг – времето си, трети имаше смелостта да е лице на кампанията, не съжаляваме нито за момент за вложените усилия и създадените приятелства“, разказва тя.
За Анна разлика между това да защитиш животно и човек няма. „Не знам как да го обясня и дали ще бъда разбрана, но наистина няма значение кой точно има нужда от защита, важното е, че е нуждаещ се“, обяснява тя. Единственото важно е човек да избира разумно местата, на които има сили и възможност да помогне, нищо повече няма значение – дали са деца, кучета, пенсионери или бежанци. Просто трябва да можеш да намериш сили да докараш нещата докрай“, казва още Василева.
Според нея понякога има каузи, които просто ти влизат по кожата. „Тази с бежанците беше и все още е такава“, допълва тя.
Анна и група нейни приятели се включват със набиране на помощи още в началото на бежанската вълна у нас. След събирането на храни и дрехи, те започват да се грижат и за душите на потърсите закрила в България.
За децата във „Военна рампа“ е създадена занималня, а доброволците помагат на бежанците с научаването на български, намиране на лекари и не по-малко важното – правят проблемите им обществено достояние. Анна не може да каже кое я е провокирало – съдбата на потърсилите закрила у нас или безпомощността и липсата на ангажимент от страна на държавата. „Може би двете неща заедно“ спомня си тя.
„Две много близки приятелки ме „запалиха“ да отида с тях. След първото посещение имаше момент в които мислех, че не трябва да се захващам, защото досега не съм имала реален или много малък досег до хората/животните на които помагам по един или друг начин, но въпреки това след като се оказа, че дори нямат елементарна медицинска помощ, ситуацията наистина изискваше веднага да се опитаме да помогнем“, разказва Василева.
„Започнахме с намирането на лекари доброволци, преводачи и лекарства, за да може да покрием елементарните им медицински нужди. Набързо с въпросници успяхме да отделим по- уязвимите групи (майки и деца основно) и съответно да им обърнем по-голямо внимание. Месец и половина някъде след началото на кампанията се появиха „Лекари без граници“ и ние предадохме всичко събрано като информация на тях, а те поеха от там. До края на техния престой – края на май 2014, бяхме в постоянен контакт, координирахме се и си помагахме взаимно. Веднага след като приключихме медицинската помощ, се насочихме към децата и това да им осигуряваме занимания и нещо като класна стая.
Реално погледнато за мен на този етап държавата не знаеше какво и как да прави, важното беше, че и не пречеше“, описва ситуацията Анна. После се усмихва и обобщава: „Често в живота не е важно да ти се помага, а само никой да не пречи“.
Василева не обича да обяснява точно с какво е помогнала. „Умея да организирам неща и това правя. Частните, единични случаи не са обект на разказ“, казва още тя.
Специално в кризата с бежанците тя е имала за задача да координира всичко – от лекарските прегледи до разпределението на помощите и връзката с Държавната агенция по бежанците.
„И тъй като открих, че не мога да помогна само на един човек, просто е непосилно за мен да избера един индивид и да се фокусирам само върху него, реших, че е по-добре да се опитам да помогна по глобално. Затова и от края на 2013 г. започнахме да обикаляме и по другите лагери и се опитвахме да приложим един и същ модел навсякъде – както за хранене, така и за раздаване на помощи“, казва още Василева.
Тя признава, че в началото е виждала „мизерия, глад и отчаяние“. „Само децата, като всяко дете, успяваха по лесно и бързо видимо да се адаптират. С времето вече просто забелязвах нормални хора, бягащи от войната. Нищо повече. Нищо по-малко. Трагични семейни съдби, търсещи спасение“, казва още тя.
Анна отказва да отговори на въпрос за благотворителността. Смята, че дори не може да си представи какво точно означава думата. „Или помагаш, когато можеш или не. Както ти си можеш. Това е. Какво има повече да се говори“.
Малко след като приключи с поредните организации за бежанските лагери в цялата страна, Анна се озова в Аспарухово.
„Честно казано, това което видях, ме отчая ужасно. Мислех, бях убедена дори, че хаосът около бежанците са дължи на две причини: зле организирана държавна система и липса на опит с подобен проблем“, казва тя. И продължава: „Все се надявах, че второто просто е взело превес, че на държавата и е трябвало повече време за да се задвижи. В Аспарухово обаче освен калта и отнесените къщи, заварих същото безхаберие, хаос и липса на адекватност. Огромна липса на координация между различните звена на общината, както и в част от НПО групите. За мен отново най-адекватни бяха доброволците, с част от които се познаваме покрай бежанците. Именно доброволците най-бързо напипваха най-спешните нужди, в координация с няколко НПО-та успяха да направят чудеса“.
Анна не може да обясни как и какво я мотивира. „Не всяка кауза е моята кауза и съответно крайният резултат зависи от това“. И побързва да уточни: „Не, не винаги търся конкретен резултат. По-скоро помагам, докато хората могат да си помогнат сами“, завършва Василева.
Автор: Полина Паунова, политически журналист и блогър, работи за Mediapool.bg, пише и текстове за Marginalia, Ureport.bg, Vesti.bg и др.
Назад
