Красимира Димова е родена на 1 март 1948 година, в град Априлци. По образование – филолог, тя преподава немски в Русе. По-късно Димова е назначена за представител за България на австрийския строителен предприемач Роберт Рогнер. В началото на 90-те Красимира емигрира в Австрия, където живее и до момента, работи като терапевт на терминално болни. С действителността в Априлци, където действа основно нейната фондация се сблъсква през Виденовата зима и остава поразена. Малко по-късно тя регистрира неправителствената си организация „Априлци“ и стартира редица социални и образователни, благотворителни проекти.
Тя е като живак. Говори бързо, смехът й клокочи, а когато описва хората, с които я е срещнал животът гласът й притихва, чертите й омекват и неволно с ръцете си очертава силуети. Разказвайки за проектите си на няколко пъти тя обяснява, че се е „юрнала“. И думата е точна. Красимира Димова се спуска в битките за човешкото достойнство, без задна мисъл, без никакви очаквания от другите. Юрва се сама и повлича се след себе си десетки съмишленици.
Красимира е родена в Априлци, в малка махала на име Глоговица, през 1948 година. Още като петгодишна тя пренебрегва забраната на майка си, прекосява дворовете на околните къщи и се озовава право в дома на болната им съседка.
„Бяха бедно семейство, когато мъжът й излизаше да работи с биволите, тя оставаше сама и плачеше от болки в гърба“, спомня си Красимира. „Отивах при нея, разтривах я с камфоров спирт – не можеха да си позволят друго. Едва ли толкова заради разтривката със спирта, колкото заради самото внимание, болното сбръчкано лице се отпускаше и на него се появяваше лека усмивка.“ Понякога получавах бучка захар за благодарност, спомня си Красимира.
„Още тогава знаех, че не мога да отнема болката на старата жена, но нейното преобразено лице ме привличаше като магия“, споделя Красимира.
Въпреки, че към момента подпомага и деца, Красимира работи предимно с възрастни хора.
„Емоционалната нагласа е тънката граница между благотворителността за деца и възрастни хора. Някак по-лесно е да „инвестираш“ в деца. Техните емоции, непосредственост и обич са стимул и вид награда. Благотворителността за възрастни е по-трудна. Често в стаите на болните хора въздухът е застоял, а вместо целувки и смях посетителят се сблъсква с отчаяние, за което няма утеха“, обяснява тя.
Началото – 1000 долара, 240 души, един хвърлен камък и „Супник за България“
Всичко започва през далечната 1997 година. Красимира вече не е петгодишното момиче, което прави разтривки с камфоров спирт. Работи като терапевт в Австрия.
„Когато не съм сигурна в успеха на работата си, работя безплатно“, започва историята си тя и допълва, че именно тогава приема за пациент тежко болна жена. След време тя се оправя и настоява да заплати труда на лечителката си. „Дойде с 1000 долара и настояваше да ги взема“, обяснява Красимира. „След като съм казала, че е безплатно значи е така“, продължила да упорства тя, а благодарната госпожа я сразила с аргумента да ги даде за благотворителност.
Не знаейки какво да прави с парите, Красимира се връща в родния си град Априлци и иска от майка си да направи списък с нуждаещите се възрастни хора. Майка й се сеща за около 240 души – болни, сами и застрашени да умрат през зимата или от студ, или от глад.
Красимира разделя парите, с лични средства наема шофьор и започва обиколка по махалите на Априлци. „От къща на къща носехме пликове с пари, а срещите ми с тези хора са едни от най-тежките часове в живота ми“, спомня си Димова.
„Видях хора, които помня от детството си –нищо не бе останало от тях. Сещах се за много от тези жени, как изглеждаха преди 30 години –едната се смееше кръшно, на другата все й падаше забрадката, а изпод нея се показваха разкошни руси коси. Три десетилетия по-късно пред мен стояха едни съсипани, засрамени от мизерията си хора. Нищо неочакващи, на нищо не се надяват. В очите им имаше само страх. Бях отчаяна. Дотогава не знаех, че мизерията е толкова голяма. Видях къщи, които се разпадат. Няма думи за това, казва Красимира.
„Едно от най-страшните неща, които видях бе една вдовица, която правеше нещо в градината си и майка ми й вика: „Еленке, ела ма, ела да ти дадем малко пари, Красимира ги е получила като курбан“. Жената се наведе, изрови един камък и го хвърли по нас с думите: „Да се махате оттук! В днешно време и добър ден не ти казват безплатно, сега ще ми дадете, а после ще си ги искате десетократно“.
Красимира взела камъка, затиснала плика с него и си тръгнала. Малко по-надолу по улицата седнах и се разревах, разказва бурно Красимира. „Колко беден трябва да е живота ти и никога досега да не си срещал някого, който иска да ти помогне. Какъв трябва да е този живот, в който да не си в състояние за секунда да допуснеш, че някой иска да ти подаде ръка“.
Чак две години по-късно Елена отива при майката на Красимира да се извини и да благодари за помощта. Прави го с менче овче мляко и с думите, че никой през живота й нищо не й е дал, не й е помогнал за секунда.
„Това бе първата ми среща с реалността в Балкана, след като бях заминала. Върнах се в Австрия и се юрнах да правя благотворителни вечери. Първоначално писах доклади за историята, географията и традициите в България, после разказвах за бита, обичаите, вярванията. „А като ми се свършиха темите направих курс по готварство”, спомня си Красимира, която е прекарала седмици в печене на баници, тиквеници и правене на кьополу, за да събира пари. Целта е ясна – средствата заминават за Априлци за подпомагане на възрастните хора там.
Българката така страстно започнала начинанието си, че въвлякла в каузата си и хора, които дни преди това не знаели почти нищо за страната ни.
Жените от енорията в Санкт Якоб, където живее Красимира, подели мигом подели инициативата. „Направиха супа, курдисаха казана пред църквата и който излизаше от неделната литургия, изяждаше по една чорба и оставяше дарение. Затова го кръстихме „Супник за България“, разказва Краси и допълва, че се получило „точно като едно време в Априлци“. Спомените й я отвеждат в детството й, когато при строеж на къща в селото се включвали всички – кой с каквото може.
Средствата, обаче се оказват недостатъчно.
„Една жена, която вече бе получила пари се оплака, че няма ток – ромите в околностите откраднали някакви жици. Казвам й – добре, дай ще пуснем ток. Тя отказа – щяло да стане същото. Предложих поне една газова лампа да й вземем, за да има светлина нощем. „Аааааа, не“, казва тя – виждала лошо и се страхувала, че ще я бутне и ще се подпали“, обяснява Красимира.
Изникнал и друг проблем – когато възрастните хора получавали помощи във вид на храна, плъховете изяждали всичко, в някои къщи оцелявало само това, което било затиснато под тенджера на пода.
Преломният момент настъпва, когато семейството на Красимира разбира, че няколко възрастни жени живеят в плевните си, тъй като всички мъже в родата им измрели, а домовете им се сринали от липсата на поддръжка.
„Тогава реших, че ще направя всичко възможно, но ще събера пари за построяването на старчески дом, за да могат тези хора да изживеят оставащите им години достойно“, казва Красимира.
С продължение на няколко седмици тя редува „рев и разкази за Априлци“. За да бъде съпричастен с делото й, местният католически свещеник Юрий Бух (който по-късно основава с нея фондация „Априлци“) оставя Красимира да води неделната проповед с разкази за Балкана.
Миряните са впечатлени и решават неделният дискус да бъде дарен за Априлци.
Старческият дом и „Ти не си сам“
В крайна сметка Красимира набира необходимите средства за построяването на старческия дом и се връща в България, където отново се сблъсква с другата реалност.
„Аз си представях, че като се върна и като се юрна да го правя този дом всички ще хукнат да помагат. Нищо подобно – ако някое разрешително струваше два лева, искаха ни пет. Ако нещо можеше да се свърши за ден – мотаеха ни десет. Единственото дарение получихме от един 80-годишен мъж, който изработи входната врата за дома“, спомня си Красимира.
За около година домът е готов. В него са настанени най-нуждаещите се – 30 души. При подбирането им, обаче Краси и нейните съмишленици, срещат хора, които имат все още здрави домове, а самите те са способни да си нацепят дърва или да си сготвят. Проблемът, обаче е, че дори да имат уменията да се „гледат сами“, нямат тази финансова възможност.
„Някои от тях ми разказваха, че до декември ядат варени картофи, след декември печени ябълки и карат така докато стане копривата“, разказва Красимира, която веднага се вдъхновила за следващия си проект – „Ти не си сам“.
Така започва нова кампания – Димова моментално открива рецептата. В проекта „Ти не си сам“, тя и приятелите й, присъединили се към усилията за подпомагане на възрастните хора, започват да носят веднъж месечно хранителни продукти на пенсионерите, тънещи в мизерия.
Освен храната, обаче – екипът, който събира Красимира служи и за връзка със света на хората в Априлци. „Някои трябваше да бъдат водени на лекар, на други купувахме и носихме лекарства. На други сменяхме прозорците, бравите на вратите. Имаше баби и дядовци, които твърдяха, че живеейки в най-отдалечените махали, по-често виждат вълци и мечки, отколкото хора“.
В най-големите снегове в непроходните места, в селото не може да се стигне дори с джип. Затова Красимира намира собственик на малка конеферма, който обикаля с кон из къщите на нуждаещите си. По този начин буквално е спасен възрастен мъж, със счупен от седмици крак. „Беше на път да си отиде, така непотърсен от никого“, казва Краси.
Клуб „Всичко е любов“
От 2009 година в Априлци функционира и кухня за топла храна. Идеята на този проект е по-централно разположените къщи в градчето да получават поне веднъж дневно топла храна, сготвена с обич и грижа. Преди възрастните хора ядяха само кисело мляко и хляб, за тях една топла чорба е деликатес, казва Красимира.
Последният проект на Краси Димова е цялостното реновиране на интерната към местната туристическа гимназия.
В гимназията учат деца на бедни родители, които трудно могат да си позволят 8-те лева за двупосочен билет до Троян.
„Нямаше врати, в 22 часа децата се заключваха в стаите им с катинари, заради липсата на брави, а мъже по 1.80 метра трябваше да спят на детски легълца“, обяснява обстановката в интерната Краси.
Към момента учениците имат клуб, в който могат да си сготвят топла храна, имат телевизия и безплатен интернет.
Клубът се казва „Всичко е любов“.
Леглата са подменени, стаите боядисани, тоалетните чисти. За шест месеца от началото на учебната година няма нито една драскотина по боядисаните коридори, а чистачката на сградата споделила на Красимира, че в малките вази, които тя оставила за подарък до леглата на децата винаги има пресни цветя. „Да, момчетата малко не се справят с подбора на цветята – слагат клони, които обръщат малкото съдче, но красотата поражда желание за красота“, разказва Краси.
Към момента тя събира пари, за да може да осигури пътуването на най-добрите ученици до Австрия. След Великден ще дойдат на гости, ще посетят тукашното училище по готварство и ще ги заведа в петзвезден ресторант, за да видят как се сервира храна, как се приготвя гурме-кухня и какви трябва да бъдат, за да бъдат конкурентни, чертая планове Димова.
Промяната в хората
Въпреки видимите усилия, които Красимира полага, обаче в началото част от жителите на Априлци гледат на нея с насмешка. Построяването на старческия дом, конните спасителни акции и събраните средства водят до подмятания: „Стига с тия твоите бабички само, на теб бабички ти дай“.
Промяна в хората, обаче се случва.
Година по-късно в градчето 17-годишно момче се разболява от рак на лимфните възли. Краси пак се юрва. И започва нова дарителска кампания в Австрия. За усилията й научава медицинската сестра Силке Айхингер, която заразена от ентусиазма на Красимира си взема триседмичен неплатен отпуск и започва да пече и продава курабийки. Действието се развива точно преди коледа, а целта, разбира се е да се помогне на терминално болния млад мъж. (Младежът вече е завършил висшето си образование, работил е в чужбина и с радост помага на фондация „Априлци“).
Силке успява да събере 3000 евро, а Красимира изпраща парите с писмо, в което описва как една съвършено непозната жена е отделила три седмици и положила неуморен труд, за да помогне на един непознат млад човек от Априлци.
Ефектът в града е поразителен. Няколко жени решават да сготвят благотворително и да пробват ефекта, само че тук – в България. Решението им стимулира пенсионерският клуб да организира забавна програма, заедно с детската градина. Да – децата също са въвлечени. Инициативата се разраства до такава степен, че местна моделиерка предлага да направи и ревю в Априлци, а за да бъде издържано във всички балкански традиции събитието, е стимулирано и от „100 дарени кебапа“ от местния кръчмар.
В крайна сметка благотворителната „забава“ се превръща в светското събитие на Априлци. За да осигури провеждането му пък доброволец от града спи два дни в помещение към местното читалище, за да може да поддържа непрестанен огън, в котелното, с едничката цел – за уречената вечер залата да е топла.
Даренията се събират в кашон с процеп, който в края на вечерта е бил символно разпечатан на сцената, а броенето се е извършило пред публиката. Рекапитулацията била 3000 лева. В продължение на седмица след това, пък неуспелите да присъстват на вечерниката, посещавали дома на болното момче за да направят символично дарение.
„Този случай доста души раздвижи и промени“, казва Красимира.
И защото вижда, че поколенията не успяват „да се срещнат“, тя и дъщеря й – художничката Анна Димова, решават да организират конкурс, в който да съберат млади и стари. „Трябваше да ги запознаем отново“, разказва Краси.
За да се случи запознаването майка и дъщеря организират литературен конкурс. Най-малките ученици трябва да посетят възрастните и самотни жители на града, да ги разпитат за живота им и да опишат новите си познанства.
„Някои родители бяха очаровани от идеята, други от паричната награда, която можеха да получат децата им и затова срещите се състояха“, припомня си Димова.
„Двата свята се сближиха. Дори се родиха приятелства, едно момче дори отиде на следващото лято да прибере дървата на баба Тота“, смее се Красимира.
Лицето на Априлци
И понеже тя обича да се грижи и за душите на хората в разказа си стига до любимия си проект – „Лицето на Априлци“.
„Тоталитарната държава ни мачкаше, после и други се оказа, че искат да ни мачкат“, започва отдалеч българката, която от десетилетия не живее в България. „Освен грижа за насъщния, тези обезверени от човешката лошотия и мизерия хора, имаха нужда да повдигнем духа им. Те трябваше да разберат колко са прекрасни и значими – всеки един от тях, и да осъзнаят, че животът им може да бъде и радост“, продължава разказа си тя.
Така се ражда идеята за „Лицето на Априлци“. А осъществяването й е лесно – много цветя, скромна парична награда, грамота и няколко топли думи за отличения с годишния приз. Обявяването на личността на града вече се е превърнало в традиционен празник.
Призът са отнесли местния пощальон, който въпреки преклонната си възраст, докато разнасял пощата, хвърлял чантата си и прекопавал по някоя градина, когато видел, че старец или старица се мъчи с мотиката, готвачката в училилището, която със собствени средства купувала винаги по 200 вафли, за да има резерва: „Ами ако спре тока с какво ще нахраня тези гладни човки“; магазинер, отдаващ стоката си на версия.
Лице на Априлци дори бил и някогашния партиен секретар на града. Въпреки, че Красимира е имала множество проблеми с комунистическата власт по соца, тя не е прехвърлила негативните си спомени върху възрастния човек, който получавайки приза се разплакал.
„Той нямаше особено много приятели. Нямаше и хора, които да ги е грижа за него. И въпреки всичко, ако човек търси може да намери доброта във всеки“, казва Краси и се гордее, защото въпросният партиен секретар се пукал от гордост заради наградата си до сетния си час.
От началото до края…
За да създаде чувство на общност, Красимира е организирала и на пръв поглед нелепа дарителска акция за цветя, в града. Кръговото движение в центъра на Априлци, има островче, където е предвидено място за цветя. Естествено, там такива не никнат от години. Щом забелязала това тя веднага купила „китки“, които закарала от София. Те обаче се оказали недостатъчни и затова измолила от жените в градчето още цветя. После им благодарила поименно на тържество в града.
„Така хората се оказват въвлечени в благотворителността. И започват да я разбират по-лесно, като част от ежедневието им, а оттам и да я правят“, казва Красимира.
Впрочем, тя е забелязала и че стълбите към гробищата в Априлци нямат парапет, което е неудобно за възрастните хора, които „посещават“ там свои роднини и близки. Затова напролет стълбите ще бъдат поправени, а необходимият парапет ще бъде изграден. Ще има, разбира се, и цветя.
Защото и тялото, и душата имат нужда от грижи. От началото до края на жизнения път.
Автор: Полина Паунова, политически журналист и блогър, работи за Mediapool.bg, пише и текстове за Marginalia, Ureport.bg, Vesti.bg и др.
Назад
