Дарител е МАРИЯ ВЛАЙКОВА (неизв. – 31 дек. 1926) – учителка. Родена в Битоля. След завършване на Старозагорската гимназия заминава за Македония, назначена от Екзархията за главна учителка. В продължение на 6 години учителства в Охрид, Битоля и Солун. Омъжва се за бележития писател и общественик Тодор Генчов Влайков (1865–1943).
“Големият успех на кинематографа – пише М. Влайкова в завещанието си от февр. 1926 г. – разумно уреден и контролиран, който може не само да достави висша естетическа наслада, но може да служи за възпитание на младото поколение и на народа, зароди у мене идеята помощта, която имах желание да окажа на театралното дело у нас, а чрез туй и на народната просвета, да се свърже със създаването на един народновъзпитателен кинематограф”. За целта тя решава да построи удобен киносалон, който да се ползва за утра, литературно-музикални вечеринки, народни четения, сказки и пр., “въобще да бъде културно огнище, разсадник за просвета”.
Строежът на сградата М. Влайкова започва през 1925 г. на собствено място от 465 кв. м на бул. “Иван Асен II” № 9, до Орлов мост, срещу Борисовата градина. Салонът е застроен на площ 330 кв. м, за 400 души, със сцена и 4 малки гримьорни. Покрит е с железобетонна плоча с цел впоследствие да се издигне и втори етаж, предназначен за откриване на образцово квартално читалище.
На 26 ноем. 1925 г. М. Влайкова съобщава на МНП желанието си да предостави салона, който през пролетта на 1926 г. ще бъде готов, за устройване на ученически кинематограф. Намерението ѝ е да го завещае на Министерството, което след смъртта ѝ да го използва за културно-просветни цели, а от приходите да отпуска “помощи и стипендии на млади даровити артисти от Народния театър за тяхното усъвършенствуване”.
За уреждане на ученически кинематограф се изисква формално дарение, което тя оформя със завещание от 16 февр. 1926 г. Условията са след смъртта ѝ салонът да стане собственост на МНП, а от получаваните приходи то да подпомага театралното дело, като издържа в чужбина шест души от най-добрите и даровити български артисти, трима от които да бъдат от Македония. Между избраните трябва да има една оперна певица, един оперен певец, една драматична артистка и един драматичен артист, един даровит писател, който да пише “народни исторически драми”. Последният да се усъвършенства в областта на филмовото изкуство с цел “да се възпроизведе на филм цялото българско минало още от епохата на Симеона, Самуила, Асеновата и други светли епохи; всички паметници, крепости и манастири и ние да представим пред чуждия свят и бъдещето наше поколение историята на нашето отечество, на стара, велика България”. Всички кандидати трябва да бъдат “въодушевени от любов към театралното дело и да служат на народното изкуство…, да обичат своето отечество България, да милеят и се трудят за преуспеванието на България, да бъде тя велика, силна и културна”. Едно от условията на М. Влайкова е еднодневните приходи от салона да се оставят в края на всеки месец на хористите и оркестрантите на Народната опера за нейно възпоменание – “за възпоменание на голямата любителка на музиката, на всички други изкуства, на всичко, що е прекрасно и добро”.
След смъртта на М. Влайкова дарението е прието със закон от XXII ОНС на 23 септ. 1928 г., утвърден на 16 окт. с.г. с указ на цар Борис III. Законът урежда прехвърлянето на собствеността върху театралния салон на МНП, което от своя страна поема ангажимента да довърши постройката и да покрие ипотечния дълг, възлизащ на 250 хил. лв. Специално назначена комисия оценява към 30 юни 1927 г. сградата и имота на ок. 1,1 млн. лв. (салон – 825 хил. лв.; място – 232 500 лв.). Същата комисия преценява, че за окончателното довършване на постройката и за ремонт ще са необходими още 250 хил. лв.
От 4 юли 1926 г. сградата е наета от Петър Д. Кирамахов, а от 21 септ. 1927 до апр. 1936 г. в нея се помещават художественото ателие и дърводелската работилница на Народния театър с годишен наем първоначално 44 хил. лв., намален впоследствие на 34 хил. лв. От 11 апр. 1936 до 1 апр. 1940 г. в помещението с договор е настанен Държавният ученически кинематограф. След закриването му инвентарът е предаден на МНП, което насрочва за 30 апр. 1940 г. търг с тайна конкуренция за отдаване имота под наем за периода апр. 1940 – 31 дек. 1942 г. Търгът е спечелен от Тодор Колев Йорданов с годишен наем 171 204 лв. Няколко месеца по-късно той го преотстъпва на новообразуваното акционерно д-во “Филм”, а след ликвидиране на последното през 1942 г. договорът за наем е прехвърлен на Стилян Георгиев – кино “Виктория”.
Наемите от салона се внасят в създадения благотворителен фонд “Мария Влайкова”, чийто капитал към 1 септ. 1933 г. възлиза на 343 721 лв., ян. 1939 – на 276 918 лв., ян. 1944 г. – на 981 054 лв., ян. 1947 г. – на 2 412 500 лв., държани в облигации от БДЗ и текущи сметки в БНБ и БЗКБ. Приходите идват от наеми и лихви, а направените разходи са главно за поддръжка и ремонт на фондовия имот, за панихиди и молебен в памет на дарителката. През 1941 г. от фонда са изплатени за ремонти 13 400 лв., през 1942 г. – 27 993 лв. Няма данни за изразходване на средства за осигуряване на стипендии.
При бомбардировката над София на 29 срещу 30 март 1944 г. киното изгаря заедно с инвентара. Наемателят С. Георгиев възстановява сградата през същата година със свои лични средства, като влага 710 177 лв. На 15 окт. 1944 г. киното започва отново да функционира, но е реквизирано от Столичното военно комендантство за нуждите на армията. По-късно С. Георгиев изразходва още 408 400 лв. за преустройство на сцената и за допълнителен ремонт.
Още в началото на 1945 г. кварталното народно ч-ще “Антон Страшимиров” моли и получава съгласието на МНП за преотстъпването на сградата за негови нужди. През дек. 1946 г. с мотива, че експлоатирането на киното от частно лице не отговаря на волята на дарителката, Министерството на информацията и изкуствата иска от МВР издаване на заповед за принудително му изземане за нуждите на читалището. Комисията за настаняване на държавни, общински учреждения и обществени организации при Софийския областен съд постановява решение, с което ч-ще “Антон Страшимиров” се настанява в сградата и получава инвентара и апаратурата. За 19 ноем. 1947 г. е насрочено принудително въвеждане във владение. Окончателното решение се забавя поради законови пречки за развалянето на договора с наемателя и необходимостта от възстановяване на вложените от него средства за ремонт и инвентар.
С постановление № 7 на МС от 6 апр. 1949 г. сградата е отстъпена за вечно ползване на ч-ще “Антон Страшимиров”.
НазадЦДА, ф. 173 к, оп. 4, а.е. 781, л. 1–13; ф. 177 к, оп. 4, а.е. 225, л. 1–234; а.е. 237, л. 114; а.е. 461, л. 1–12; а.е. 484, л. 127–128; а.е. 496, л. 43; ДВ, № 167, 23 окт. 1928; Македония, № 96, 5 февр. 1927; Дн. на XXV ОНС, III р.с., 1942, кн. 2. Приложение, с. 7. (М. Тодоракова)