Дарител е Тодор Недялков Миланович (1802 – 19 март 1870) – търговец. Роден в Свищов. След пожара в родния му град, през 1810 г. се преселва в Браила, Румъния, а по-късно трайно се установява във Виена, където се занимава с търговия. Умира във Виена.
Макар че става австрийски поданик, Т. Недялков не забравя своя български произход и със завещание от 22 септ. 1867 г. оставя на Свищовската община целия си недвижим и движим имот, който включва къща в Браила с пристройки, двор и две солидни житни магазии (склад), чиято обща оценка възлиза на 126 920 лв., 21 хил. сребърни рубли, 1052 форинта (в лотарийни билети), 3 хил. австрийски жълтици. Според завещанието общината може да ползва само лихвите на вложените в банки пари и ценни книжа, без да може да разполага със самия капитал. Предвижда се къщата и складовете в Браила да се дават под наем, като получените средства се разпределят така: половината от тях да служат за покриване на данъци и други плащания; една четвърт от наемите да се предоставя на свищовските женски и мъжки училища, в които “християнските деца да се възпитават от благородни и образовани учители”; последната четвъртина е предназначена за българското училище в Браила. Личната библиотека на Т. Н. Миланович, която наброява 131 книги, трябва да се изпрати на Свищовското училище. Дарителят оставя на общината дворното място, където са били бащините му къщи, изгорели през 1810 г., за да го използва за строеж на болница или девическо училище.
Волята на дарителя е Свищовската община да ползва лихвите от имуществото едва тогава, когато тя придобие граждански права и се управлява от “любородни, безкористни, благоразумни” хора, “ревнители за общото народно благо”. За изпълнители на завещанието са определени известните български общественици, живеещи в Румъния – Георги Атанасович и братя Панталей и Михаил Аврамович, а Австро-Унгарското консулство в Браила трябва да наблюдава изпълнението волята на дарителя.
Тъй като по време на смъртта на Т. Миланович Свищовската община не притежава правата на юридическа личност, то неговата роднина Касамаки, в качеството си на наследница, успява да оспори завещанието пред румънския съд в Браила в частта за недвижимото имущество. Едва след 1877 г. Свищов добива правото да се възползва от клаузите на завещанието относно наследените средства и от 1895 г. редовно получава лихвите чрез кантората на Евлогий Георгиев в Букурещ. Общината изпълнява и един от заветите на дарителя, като изгражда паметник на гроба на родителите му в църковния двор.
През 1895 г. Касамаки подновява процеса, но без успех. С решение на Браилския съд от 13 юли 1896 г. Свищовската община е призната за единствен наследник на Т. Миланович и продължава да получава лихвите. Според сведение на градската управа към 1901 г. капиталът на фонда възлиза на 94 705 лв., а общината получава годишен приход от 1400 лв., който се използва от училищата. Към 1920 г. капиталът нараства на 126 хил. лв. (в български и румънски ценни книжа), вложени в Австрийска държавна банка във Виена, но създава редица усложнения при ползването на приходите на фонда. Въпреки протестите на Свищовската община, Австрийското министерство на външните работи не се съгласява да прехвърли завещаните пари в БНБ и от 1914 до 1920 г. общината не получава лихвите. Липсват данни за по-нататъшната съдба на фонда.
В. Николова
Назад